Поетическата визия на Александър Вутимски

Поетическата визия на Александър Вутимски

Аз гледах с нежност улици и хора

Едно болно момче стои в тъмната стая и, в страх, очаква нетърпеливо деня. Навън се чуват стъпките на стражаря, подплашена,една котка събаря уличните кофи и се шмугва в дрезгавата светлина на фенерите.  А часовникът следи как някой тежко изкачва стълбите сред пожълтелите календари.  Момчето неусетно се унася с музиката на латерната  – в сини спомени за това  приказно „някога”, по което тъгува, но и от което бяга, в което остава – само в копнежа.

Копнеж, който, съвсем по Вутимски, живее у него редом с фаталната му любов – градът и неговата дебеляновска тълпа от самотници. Едновременно изискан и дрипав,  болен и блестящ, винаги раздвижен. Градът, който притегля поета, кани го навън, „сред трясъка на грозните коли/на стария огромен мост”, омагьосва от безкрайните, блестящи върволици на уличните лампи, за да се прибере много късно призори, мокър от мъглата.

Поетът обича да чувства пулса на голамия град, да го наблюдава по кръчми и ресторанти, от хотелски прозорци и мостове, на кръстопътища. Застанал на кръстопътя, той обича да усеща града във фрагментите му, вещно осезаеми: олющената мазилка, червеният петел на ветропоказателя, каруците, залязващото слънце в песента на хармониката, увяхващите треви и кестени на София.

Но най-вече Поетът обича да гледа хората, да ги усеща, защото ги обича. Тази любов му позволява да изобрази човека автентично – в чудото на детския поглед и в автентичното двойствено светоусещане. Стиховете на Вутимски изразяват психологически истинно  как възприемаме света – двойствено и симултанно.  Поетът е едновременно тъжен и радостен, още в първото си сериозно стихотворение – „Улицата”, където пише:  „Ти смееш се и плачеш с шумната тълпа”. Върволиците прорязват човека като пъстри нишки, те са самият нерв на неговия живот. 

Поезията на Вутимски е уникална с радостната тъга, която излъчва. Със своите по човешки успоредени разнолики изживявания, със своите внезапни преходи, тя става особено близка, особено искрена изповед. 

Поетът на призрачните мелници и огромните тъмни сенки   разтваря бавно синия прозорец, за си спомни топлата ръка на мама, до която съзерцава плахо старите икони. Лудият дълго и молитвено милва чорапа си, а после крещи крещу решетките, в копнеж към равнината. Туберкулозният вижда синьото момче със сребърните обуща, което обича приказките и вятъра, и хората. Дете със сребърни очи, което влязло тихо в къщичката на луната.  За да застане отвъд, помежду – в себе си. В истинно човешки свят, който слива сън и реалност, красиво и грозно, приказно и градско, болка и тих, пантеистичен славослов.

Светът на Вутимски. Автентично двойствен. Мрачно покоряващ град, в който играе пролетен вятър. Свят на диаболични видения и делнична радост.  Свят на болка, която лекува. Защото е лекувана: с детски мъдра жизнерадост. С мъдра възхита от напуканите дървени рамки, по които лазят бубулечици. 

Чудото на живота е  именно в простата, естествена радост, тази която не търси аргументи. Която живее  с магията на простия, спонтанен човешки говор, по детски несуетно:

Листата съхнат, значи, ето, есен е

Дърветата ли само ще са голи?

(„Тишината”)

Вутимски възприема света едновременно просто и сложно, със силен усет за простата хармония на противоречията, в мъдрото им успоредяване.  

Поетът се радва на света с чудото на живота е и в неговата внезапност, с магията на неговите привидности: на преминаващите облаци той  разказва за пияницата, който бърбори, позлатен от слънцето на заника, а синьото момче с пагони от сребро се превръща внезапно в негъра от френски календар. И все пак възможно синьото момче да е било…под кубета от луна и зима. Светът на поета е едновременно страшен и приказен: той се катери по стената и съзерцава луната, която слиза върху златен облак и сяда на корниза срещу него.

Забележително отражение на двойственото светоусещане са двойствените образи на Вутимски: ангелът със златни къдри е развратен, пиян..въображаем.  А синьото момче с перо върху шапката, което посребрява обувките си с росата, изчезва в болното момче с тъмни зеници, което гасне в заразения въздух на полумрачните стаи с пожълтели портрети и скринове.

Поетическата визия на Вутимски се гради и в пълнотата на напрежението, в драматичното единство на интелектуално и емоционално световъзприемане.   Нещо повече: на следващо ниво поетическата визия слива противоположни начини на световъзприемане, оставя драматичното и хармоничното чувство към света  да си взаимодействат, душата се отваря целебно към Вселената, в здравословното сливане на микро-и макрокосмоса. Заслушан в равнината, поетът чува замисления говор на земята и шепота на всичките неща, той обича да се вслушва в нощта, в безкрайността.

Едновременно-противоположното възприемане на света е единственият възможен израз на импулса на поета да бъде навсякъде. Болното момче, което живее в ледената нощ на Яворов, с дяволските видения на Далчев и Гео Милев, иска да не мисли за смъртта, която мъдро учи, че има само движение грубо, че „и страхът, и скръбта са в света/ Що от туй?/ И със тях ти си цял във живота.” Спокойствието на тази висша мъдрост е, което той си пожелава. Защото какво са враждебните самолети, щом „има родна земя, има слънце, трева и простор”? С усет към вселенската цялост поетът се вслушва в дъха на земята, слуша как големите дървета пият вода в тишината, а по ръцете му пълзят бавни капки.

 Психическият феномен на спонтанното световъзприемане е пресъздаден и посредством пантеистичното  светоусещане. Сякаш живите сокове на Вселената се вливат в сърцето на поета, ветровете събуждат снежното му сърце. Сливането на хоризонтите създава онтологичната образност с човешки контур:

Един колар,

Усмихнат и разгърден,

Застанал твърдо

Върху колата – сам

Пътува в утринта към слънцето и синьото небе.

(„Утрин”)

Спонтанният поток на мислите и думите също пресъздава усещането за сливане на микро-и макрокосмоса, О-хи-ку-сан губи своята идентичност и се разлива:

Пътувам във море под връх далечен
и месеца докосвам със ръце

(„О хи ку сан”)

С уникален усет към мъдростта на пантеистичното сливане, на път към онтологичния хоризонт поетът попада в страната на приказките. Неговото приказно пътуване във времето го среща със Сафо и Клеопатра, с Дориян Грей и Рембо, с Цезар, Антоний и Александър.  Светът му е едновременно делнично банален и приказен, неусетно пустата, полумрачна кръчма засиява в сребърно, стрехите с почернели керемиди стават златни, средновековният стол стои под извехтяла рамка на картина. 

Една двойствена душа, която естествено прелива в различни чувства и различни светове – едновременно увлечен от движението на града и приказната гора от старо време. „Българин от всички времена”, Вутимски естетизира по неповторим начин родното ни история, всеки камък от старинните ни крепости му разказва, старите български пътиша го завръщат в приказното минало на Търново и Трапезица, Свети Наум и Беласица.

Унесен по миналото, Вутимски е влюбен в настоящето.

II. 

Поетическата перспектива на детския поглед е нов похват в поетизирането на предмета.

Закономерно, двупосочното движение е характерно за творческото преработване на образа у Вутимски. Двойственото светоусещане на поета  преобразява конкретно-делничното отвътре като създава у него естетическа дълбина, променя го и отвън, в  приказната поетика на детския поглед, който вижда зелен сняг, жълти комини и сребърни клони. С всеучудващия се поглед на малък немирник, поетът се вглежда внимателно в тревичките – заедно с момиченцето с бяла рокличка, взряно в смисъла на големия кръговрат.

А вчера нейният татко е умрял… Момчето с тъмни зеници расте в тъмнина, с болно слънце и болен въздух. Но нима има нещо страшно в света, който пее и плаче под слънцето, светът, в който живеят и скръбта, и страхът? Нима има нещо страшно във света за поета, който така обича -  хората, дърветата? И смъртта е красив копнеж, който слива с нещата, тя е самата онтологична цялост, която преодолява преходния  фрагмент. Смъртта разтваря кръга на битието и превръща славослова в радостен монолог.

Сам в стаята, Вутимски въприема света на фрагменти и копнее да се слее с него, със света на нещата и случките, с хората, обезличени в образи: козарчето, млекарят, пияният, лудият, туберкулозният, момиченцето с бяла рокличка, старицата с кофичка въглища.

Верен на двойственото си светоусещане, Вутимски възприема света едновременно във фрагментни скици и цялостно-пантеистично.  Майсторът на фрагмента от „Нашият град”, „На кръстопътя”, „Неделя”, „Мост”, „Нощем”, „Старата черква”, той се заслушва в безкрайното движение на равнината, усеща могъщия и равномерен ритъм на небесата, който бие в пръстта и в ръцете му. Метафизичният фрагмент на Вутимски носи мъдростта на онтологичната  цялост, в която има само небеса, пространство, време. На път през света поетът поема неговите движения и ритми, които дишат грубо, усеща с цялото си същество многостранния живот, безкрайният, раздвиженият, яркият. В света с разсеяно небе, светът на цветните небеса, поетът обиква дори страховете си. 

Фрагментният (вещният)  рисунък приближава по особен начин човека в стиховете на Вутимски. Човешкият дъх се усеща в изкривените очила, в иглите за плетене, в чорапа, в бялата рокличка, в ленената шапчица и кофичката с въглища. Животът се развързва и разсипва в множество конкретни фрагменти, светът в една неделна утрин е фокусиран в гюмчетата с мляко, спуснатите ролетки и двете звездички на козирката на ватмана.  Фрагментият рисунък създава и модерната поетика на баналния предмет,  фрагментното образотворчество е  тясно обвързано с поетиката на предметния детайл. Поетиката на предмета е постигната двойствено: посредством конкретизиращата го зримост и посредством приказното му стилизиране:

Снегът блести зелено и във здрача

Се очертават сребърните клони.

(„Светът е голям”)

И  ако изпърво  поетът създава  визията си чрез движението, чрез промяната, впоследствие я създава чрез стоенето между, чрез единението на разнолики изживявания.  Визията на Вутимски носи психическия феномен на симултанността на противоположностите и тази симултанност я прави именно драматична.  Слива конкретно и измислено, живо и неживо, движения и покой. 

И именно  сливането е в основата на новата предметна визия, новият, постмодерен предметен стил. Стоенето между създава пространството на поетическата визия у Вутимски, двойното – драматично – дъно на предметния, видимия свят, поетиката, която струи от олющената грива на кончето, от почернелите керемиди на покрива. Двойственото световъзприемане създава двойното дъно на предметния детайл, конкретен и поетизиран:

Върху комина тъмен мъх израснал

И почернели керемидите. 

(„Стряхата”)

Особената естетическа перспектива на едновременната – приказна и делнична – стилизация  е израз на същата тази мъдра жизнерадост, която говори с „прости думи за веселите небеса”:

И вятърът – о, тоя топъл вятър –

Облизва мокрите,

Окъпани във светлина дървета

И блесналите, черни покриви…

(„Пробуждане”)

Банално-делничен, коминът засиява в синьо и златно, защото стряхата е приказна „арена на събития и случки”.  А празничното неделно утро се оглежда в праха на книгите, засветил.

Приказното сливане на живо и мъртво, размяната на съдържания между духа и вещта създава експресионистичните визии на Вутимски: каруците, които се носят като птици, потните камъни, часовниците, които се клатушкат, стражарят, който върви сам срещу луната. По улиците се търкалят оранжеви облаци, а жените, дърветата и котките смаяно си оправят походките.

Психическият феномен на двойственото световъзприемане е пресъздаден максимално реалистично и посредством интонационното и стилистично сливане – в творбите на Вутимски се преплитат диаболизъм и милосърдност, неговите нощни призраци с дълги и сухи ръце впиват големи очи в утробата му, а устните им ухаят на градини. Стаята расне страховито в мрака и става тиха като черковен двор…И ритъмът на стиха му внезапно се разпада в бълнуване…

Мрачен и ведър, болен и пролетен, градски и полски, машинен и приказен…Светът на Вутимски, автентично човешки. Защото показва човека. Така обичан, така разбиран. Така цялостен – човешкият свят, в който Болката срещна Поета.